Първа българска държава

Първата българска държава (на старобългарски: ︢︢), наричана от историците и Дунавска България за различаване от Волжка България, е първоначално ханство, а от коронясването на Симеон I Велики за цар – царство (империя), просъществувала на Балканския полуостров и прилежащите му части от Югоизточна Европа от 681 до 1018 г. Неин основател е хан Аспарух, който след разпадането на Велика България довежда част от прабългарските племена в днешните Бесарабия и Добруджа, където се съюзява с местните славянски племена. Категоричната победа на прабългарите в битката при Онгъла през 680 г. води до подписване на мирен договор, с който Византия признава новосъздадената държава и се принуждава да ѝ плаща данък. Столицата първоначално е Плиска, а от IX век – Велики Преслав. След превземането му от Киевска Рус в края на X век се премества в Скопие и Охрид. Най-голямото си разширение Първото българско царство достига през IX век, когато към първоначалните земи по двата бряга на Долни Дунав са присъединени области в Тракия и Македония, части от днешна Албания, Унгария и Словакия, цяла Сърбия и Румъния, а също и част от Северното Черноморие (до река Днепър). През същия период се наблюдава централизация на държавното управление, тя е съпроводена с обединяването на разнородните етнически групи от населението в средновековната българска народност, чийто език се развива на основата на славянския. През 864 – 866 г. при княз Борис I православното християнство става държавно вероизповедание, което води до значителни промени в културния живот на държавата. Това довежда до т. нар. Златен век при цар Симеон Велики. При същия владетел българите правят продължителни, но безуспешни опити да завладеят столицата на Източната Римска империя – Константинопол (наричана от прабългарите и славяните „Цариград“). Базиликата в Плиска e символ на мощта на Първата Българска държава, както и неин културен център. Българо-византийските войни, наред с нашествията на унгарци (маджари), печенеги и руси, водят през различните периоди до разрастване и отслабване на българската държава, което завършва с нейното падане под византийска власт през 1018 г. Основаване и укрепване Кубратовото наследство Стара Велика България по времето на хан Кубрат През 632 г. хан Кубрат успява да обедини прабългарските племена, намиращи се под властта на Западнотюркския каганат, в собствена държава, наречена от византийските историци Стара Велика България (Η παλαιά μεγάλη Βουλγαρία). Сведения за тази държава черпим предимно от хрониките на византийския патриарх Никифор и Теофан Изповедник от IX век, преводите на хрониста Йоан Никиуски, съдържащи подробности за политическите отношения между Империята и Кубратова България, описът на прабългарските племена в арменската географска книга „Ашхарацуйц“ от VII век, запазената кореспонденция на хазарския каган Йосиф (Йосиф) непосредствено след превземането на Велика България, както и в по-малка степен от Именника на българските ханове. За отношенията между Кубратова България и Византия говорят златните византийски и персийски предмети, открити в съкровището от Мала Перешчепина, датирано от VII-VIII век. В него са намерени златни пръстени с монограмите: „Кубрату“ и „Кубрату патрику“. Това се свързва с титлата „патриций“, с която Кубрат бива удостоен от императора в знак на признателност за оказваната военна помощ от страна на прабългарите. Чрез изучаване на оскъдните записки на арменски и византийски летописци са установени приблизително границите на тази държава: долното поречие на Дунава на запад, Черно и Азовско море на юг, река Кубан на изток и река Дон на север. Скоро след образуването си Велика България води войни с хазарите, които завършват в началото на 70-те години на VII век. Дотогава хазарите съумяват да покорят териториите източно от Днепър.



В резултат синовете и приближените на прабългарския хан повеждат големи части от населението към нови поселения: Батбаян (най-големият Кубратов син) остава начело на остатъците от Велика България едва за три години (665 – 668 г.), след което приема властта на Хазарския каганат; Котраг (вторият син) успява да се пресели на север в Поволожието, където основава Волжка България, приела исляма като държавна религия и просъществувала до XIII век, а през XVI век окончателно завладяна от Иван Грозни, а сега там са т. нар. Република Татарстан и Република Башкортистан; Аспарух (третият син) повежда прабългарите към Балканите и се установява около устието на река Дунав, впоследствие основавайки държава, наследник на която е днешна България; Кубер (за когото няма неоспорими доказателства, че е член на рода Дуло) повежда част от прабългарските племена към Панония, в земите на Аварския хаганат, но по-късно, заедно с ромейски бегълци, се заселва във византийската област Македония. През 685 г. заедно с местните славяни се опитва да превземе Солун. Обсадата на Солун е осуетена и начинанието се оказва неуспешно. Едно от доказателствата за дейността му е оловният печат на Мавър от 684 – 685 г., чрез когото Куберовият военачалник Мавър е удостоен с византийските титли „патриций и архонт на керамисиани и българи“. По-късно (през първата половина на IX век) териториите на Куберовите прабългари се включват към ханството.; Алцек, според Теофан Изповедник най-малкият син на Кубрат, се заселва в областта Беневенто (Италия) при краля на лангобардите Гримуалд, за което свидетелстват и хрониките на Павел Дякон. Историците не могат категорично да утъждествят Хан Алцек с личността Алциок, който по същото време е бил предводител на древнобългарските орди в рамките на Аварския хаганат, в крайна сметка намерил убежище в Италия с група бежанци. Аспарух Основна статия: Аспарух През 670-те години част от прабългарите, водени от хан Аспарух, след като са прогонени от хазарите, се заселват в Малка Скития и с разрешението на византийските власти поемат охранителни функции по границата на империята. Впоследствие те се съюзяват с част от живеещите в Мизия славянски племена и де факто нарушават договореностите си с империята. Не са известни точните причини, поради които отношенията между прабългарите и Византия се влошават, но в състоялата се през 680 г. битка, водената от василевса Константин IV Погонат 40-хилядна византийска армия е разгромена в битката при Онгъла. Впоследствие империята е принудена да подпише мирен договор през 681 г. По силата на този договор Източната Римска империя (Византия) се задължава да плаща годишен данък на новата българска държава. Непосредствено след войната Аспарухова България обхваща земите от северните склонове на Стара планина на юг, до река Дунав на север и от р. Искър на запад до Черно море на изток. От юг съсед ѝ се явявала могъщата Византия, от запад – Аварски хаганат, от изток – хазарите, които били завзели териториите на Кубратова България. В престолен град (вероятно не веднага след подписването на договора) се превръща укрепеното селище Плиска. Постепенно новата държава започва да се разширява териториално и да укрепва политически. По същото време още един прабългарски хан Кубер идва на Балканите и създава в Македония Куберова България.

Столици

Плиска (681 – 893)

Преслав(893 968/972)

Скопие (972 – 992)

Охрид (992 – 1015)

Битоля (1015 – 1018)

Официален език

Прабългарски (до 893)

Праславянски (до 893)

Средногръцки (до 893)

Старобългарски (след 893)

Религия


езически вярвания

тенгризъм

славянско езичество (681 – 864)

православно християнство (след 864)


Хан


(Кънѧѕь/Канас/Кан)


681 – 700 Аспарух

700 – 718 Тервел

803 – 814 Крум

814 – 831 Омуртаг



Княз

(Кнєз / Кнѥз / Кнѣз / Кнѩз)

852 – 889 Борис I


Цар

(Цѣсарь/Цъсѣрь/Цсѣрь/Цѣр)

893 – 927 Симеон I

997 – 1014 Самуил

1015 – 1018 Иван Владислав



История


Средновековие


Пристигане на Аспаруховите прабългари


680 г.


Покръстване на България


864 г.


Приемане на старобългарския като национален език


893 г.



Симеон Велики приема титлата цар

913 г.



Завладяване от Византия


1018 г.


Площ

Общо (895) - 400 000 km2
Общо (927) - 305 000 km2
Общо (1000) - 235 000 km2



По оценка от X век население

ок. 900 000 – 1 000 000


Предшественик

Велика България

Византия

Наследник

Византия


Днес част от
България
Албания
Босна и Херцеговина
Гърция
Косово
Молдова
Румъния
Северна Македония
Сърбия
Турция
Унгария
Украйна
Хърватия
Черна гора
Словакия